Агрокоментар: Време да се живее…
Но ако може, да не е време да се мре
„Време да се живее и време да се мре“. Нагло е да се открадне това заглавие на книгата от Ерих Мария Ремарк. Там действието се развива по ужасяващите бойни полета през Втората световна война. Вярно, твърде пресилено може би е сравнението със сегашната ситуация – не само в страната ни, но и в света. Не е ли обаче пандемията една биологична война? Не поставя ли тя точно като по време на война екзистенциалния въпрос – как въпреки ужаса, животът да продължи?
Учени и лекари воюват с вируса, дават жертви. А са мразени от някои, сочени са с пръст като манипулатори, които отнемат права: да отидеш на кръчма, дискотека, стадион, да отиде детето ти на училище. Мрем като мухи. Политиците се гънат между локдаун, общественото мнение и най-важното – да спасяват потъващите икономики. Правата на човека, засегнати от пандемията, са издигнати в религиозен култ. Тук обаче става въпрос за различни ценности, отколкото описаните от Ремарк. Преди избори се вземат мерки, чудесно дефинирани от политолога Иван Кръстев: политиците дават на хората свободата да изберат смъртта.
