Агрокоментар: Кой пие, кой плаща
Това, грубо казано, се очаква от сериозните промени в бъдещото земеделие на ЕС
Кой пие, кой плаща? Стратегическият диалог за бъдещето на селското стопанство, грубо казано, ще се сведе до този въпрос. Сигурно е, че ЕС ще направи крачка назад от „изхвърлянето“, както се казва със Зеления пакт. Но крачката ще бъде малка. Много препоръки са дадени в Доклада за бъдещето земеделие, направен от експерти и предоставен на председателя на ЕК фон дер Лайен. Имат една малка слабост – не е ясно как да се осъществят целите и още по-неясно – какъв ще бъде бюджетът за земеделие в следващата ОСП. Впрочем финализирането на диалогът вероятно ще отвори дума – колко ще ни струва на нас, данъкоплатците революционно променените правила на играта. Защото кой плаща исканите „обществени блага“ от селското стопанство – ландшафт, който да радва окото с ливади и пчелички, хуманно отношение към животните, чисти води и т.н.? Ние, данъкоплатците. Да се увеличат фондовете, стимулиращи ангажимента за „зелено“, устойчиво, биологично земеделие – пак от джоба ни се пълнят. Финансовите средства, заделени за селско стопанство от бюджета на ЕС, намаляват през последните програмни периоди. За настоящия, те са с 20% по-малко от предишния. Геополитическите събития, пазарните трусове и климатичните промени се свързват с необходимостта от още и още субсидии. Зеленият пакт – и там ще се гълтат средства за постигане на свръхамбициите. Дали обаче големите донори – нетните платци в европейския бюджет, охотно ще развържат кесиите за още по-големи вноски? Едва ли! Ще се опъне не само Орбан, но и Полша, например, която е на път да стане от нетен ползвател на субсидии в нетен донор и т.н. Европейската солидарност взе да скърца под напора на пандемията, войните в Украйна и Близкия изток, на катастрофичните природни бедствия. Военните бюджети, сигурността на страните – членки, ще бъдат приоритет. Кой пие, кой плаща, вече наложително ще се гледа под лупа. ЕС ще трябва, със сигурност, да осигури своята продоволствена сигурност – част от националната сигурност и на всяка страна-членка, и то с бюджет за селското стопанство-съвсем вероятно, не по-голям от настоящия. Политическите решения и зелените клишета трябва да се преосмислят, обосноват и осигурят финансово, спазвайки баланса – конкурентоспособност – екологични цели. Т.н.“ украинска помощ“, не е ли политика -кръпка, на парче, без особен резултат? Не трябва ли или да я има за всички страни -членки, а не за отделни? Как ще се реши дългосрочно проблемът с внос от трети страни? Дали трябва финансовият фокус да се насочва към инвестиционните мерки, или към мерки, разширяващи пазарите, насърчаващи иновациите и новите технологии, пестене на вода, например. Дали ще се преосмисли: дали да се плащат базовите субсидии, или ще се премине на подпомагане на стопанство? Финансово по-изгодно ли ще бъде за европейския бюджет, а за конкурентоспособността на фермерите? При инвестиционните мерки: каква част да бъде националното съфинансиране – по-голямо или по-малко от сега разрешеното – 80%? Ще се разреши ли участието на държавите във финансирането на земеделието да бъде по-голямо или по-малко, съобразно възможностите на държавните бюджети? Това няма ли да фаворизира по-богатите страни и да се наруши пазарния принцип за равнопоставеност на играчите? Защо -очевидното, субсидиране на култури с повече средства от дадените за себестойността, се допуска? Защо се изливат огромни европейски средства, а резултат никакъв? Всички политики трябва да се преосмислят: кой пие, кой плаща?
