Агрокоментар: Доверието
Доверието между бизнес – партньорите. Защо българинът се съмнява във всеки?
Защо у нас само се говори за неотложната необходимост от коопериране? Споделено от фермерите, с които често говорим по въпроса: нямаме си доверие, ние българите. Всеки се съмнява във всеки: че ще бъде излъган, че част от общата печалба, може да потъне в нечий джоб. Години наред сме свидетели как дребни зеленчукопроизводители висят по шосетата, накрая дори се стига до протести – домати или мляко показно се изливат. Нямало пазари, изкупните цени били ниски, прекупвачи ги изнудвали. И разбира се, държавата да ги подпомогнела, да се определяли минимални изкупни цени. Пълна забрава, че вече се работи в условията на пазарна икономика. Но като попиташ – защо не се сдружавате, гледат те като човек паднал от небето. То не било лесно, нямали си доверие фермерите. Те, онези страни с традиции в кооперирането, си имали доверие. Доверие, и пак доверие. Доверието, ясно е, е необходимо не само в личните отношения. Защо обаче „там“ си имат доверие? Български фермер задал този въпрос на колега от САЩ. Замислил се човекът и отсякъл: нас любовта към долара ни сдружава. Разбира се, ясно е , че има йерархична организация, която според устава, е под зоркото око на членската маса в кооператива. Но има и нещо, което вече е станало втора природа на тамошните земеделци. Те го носят генетично, доверието. На въпроса ми към френски фермер: защо цял живот продаваш млякото на една мандра? Не те ли блазни някой цент отгоре, ако друг ти даде? Последва истинско учудване: как така, ами баща ми е продавал там цял живот, сега аз. Имаме си доверие. Ако някой закъса, другият му помага, не го оставя да затъне, дава му заем ако трябва. Засега доверието в българският агробизнес цъфти в семейните фирми. Братя, сестри, бащи, дядовци. Няма място за кражба, за предателство. Но малките фермери у нас просто се гънат на пазара, прекупвачи ги изнудвали, лошите преработватели внасяли суровина отвън. Тук патриотизмът, естествено, се измества от интереса. Могат ли тези дребни производители да осигурят големи, еднородни партиди от домати, например? Нe! Тогава? Ами тогава, пак няма да се сдружаваме! Да отидем отново в други страни. Дребните лозари са сдружени с винарни. От винарните пък обясняват: и на мотиката трябва да има валута, защото те правят качеството на виното! В Швейцария всеки фермер членува в няколко кооператива: за доставка на строителни материали, за търсене на пазари…и т.н. Т.е. един зеленчукопроизводител мисли единствено как да достигне качеството на марулите, такова, каквото кооперативът изисква. За пазарите той не мисли. Да не говорим, че повечето млечни фермери са сдружени с преработвателите – под една или друга форма. Така е в страната на сиренето! Колко са кооперативите у нас? Един, ми каза наскоро агробизнесмен. Тук не се включват групите и организациите на производителите, които в повечето случаи били измислени т.е. регистрирани, заради европейските субсидии. И пак да се върнем към доверието в бизнеса. Това е цяла наука, да се говори ангро, е непрофесионално. Четене и заимстване на опита трябва. И на всяка цена- закони, които поощряват сдружаването . Представяте ли си, във Франция всеки фермер членува в съответната асоциация. Ако по някаква причина бъде изключен, бизнесът му отива на кино. Реномето му е сринато! Едно сравнение: В Япония предупреждавали децата- ако не слушаш, няма да те пусна вкъщи. У нас – няма да те пусна да излезеш. Доверието между бизнес партньорите у нас е някак си, на махленско ниво. А това е изкуство, определящо пазарния успех.
